Блог

Синдром на празното гнездо

Случвало ли ви се е случайно да попаднете на снимка на вашето дете отпреди 5-7-10 години. Каква е първата ви мисъл? Ще ви кажа моите. Не е една. Залива ме нежност, обич, страх и недоумение. ”Не може да бъде! Това същото човече ли е, с което вече мога да говоря почти за всичко? Изглежда щастлива, безгрижна, ранима, мъничка. Кога мина това време? Колко още ще сме заедно? Колко още ще има нужда от мен?”

Да сме нужни на някого е изключително животворна потребност. Но понякога се вкопчваме в нея, изгубили собствения си път.

Много родители живеят заради децата си, чрез децата си. Рисуват бъдещето им, забравили изобщо, че тяхното собствено остава несътворено. Планират, ръководят, контролират, винаги са там, но не оставят време и пространство за своите потребности. И когато един ден детето порасне и стане самостоятелно, се оказват изхвърлени в един безкрай от време „за” и „със себе си”, което ги притиска болезнено, защото е запълнено от липсата на детето. Родителят често е раздвоен. Той иска детето да е самостоятелно и успешно, но иска и това дете при себе си, около себе си, иска да продължава да помага, да да се грижи …

Имам две деца. Едната ми дъщеря категорично не желае да напуска страната, другата точно толкова категорично мечтае за чужбина. Сърцето ми се свива и за двете. Знам коя ще виждам по-често....Опитвам се да разбера как се чувствам от това.

Така нареченият „Синдром на празното гнездо” може да доведе до сериозни състояния като депресия и тревожност и причините са лесно обясними. Иска ми се да говорим за това как да не стигаме до там.

Да не забравяме, че децата не порастват за един ден, за щастие. Не се случва и за една година. В целия този процес има време за всичко и всъщност такъв е замисълът - всичко да стане плавно и постепенно, почти безболезнено. След първите няколко години на преплитане на живот, навици и ритъм с детето, идва детската градина, училище, приятели, хобита, купони, гаджета. Ако през това време се доверим на детето и себе си, отпускаме контрола и успяваме да заравяме страховете и притесненията си, бидейки винаги там, до детето или леко зад него и грижейки се и за себе си, смятам, че нещата просто се случват естествено. Детето не ни напуска внезапно. Детето просто върви по своя път, като всеки ден разширява периметъра си. По време на това откриване на живота ние като родители можем да показваме /вместо да казваме/ как се живее, как се развива доверие към живота, как се изпитва наслада, как се откриват нови хоризонти и как човек може да бъде пълноценен и завършен. Вярвам, че това е приоритет на цялото семейство. Всички се развиват, всички търсят заедно, всеки намира своето нещо за възрастта и времето си, има споделяне, има обич, има и грижа.

Нека не забравяме партньора си, така учим детето си на обич - да я изпитва и изразява.

Нека не забравяме приятелите си, така учим детето на близост и доверие.

Нека не забравяме себе си, така учим детето да обича себе си.

Нека не забравяме хобитата си, така учим детето как да се радва на живота и неговата пъстрота.

Нека не забравяме талантите си, така учим детето, че всеки човек е уникален и ценен.

Всички тези уроци са нужни на детето ни, за да расте силно, уверено, обичащо и спокойно. Жизнено необходими са ни и на нас, защото предавайки ги, ние живеем и изграждаме своето сигурно и смислено място за дните, когато детето вече ще живее в друг дом, град или държава.

Една индианска поговорка гласи :

„Детето е гост в твоя дом - нахрани го, изучи го и го пусни.”

И тук ще допълня – Нека се научим самите ние да търсим и откриваме очарованието на живота, за да може полетът на децата ни да е висок и красив.

Автор: Марина Трифонова, психолог