Блог

Как да върнем детството на децата ни?

Децата ни растат умни, много обгрижвани и обичани, но растат самотни и изцяло погълнати от социалните мрежи, лишавайки се от пряко общуване, растат подготвени за университет и кариера, но сякаш все по – малко подготвени за това да бъдат хора.

Децата ни са изправени пред ред предизвикателства – пандемия, несигурност, кризи в социален и икономически план, наред с огромното натоварване, свързано с опитите им да постигнат успех. Те растат бързо, с много умения и висок интелект, но без време да бъдат деца. Детството е претърпяло значителна промяна - хобитата, свободното време, играта с приятели навън са заместени от дигиталните устройства и организирани от нас родителите или учителите дейности. И така там някъде се губи въодушевлението, увереността и усещането от спонтанността и безгрижието на детството. А ако децата нямат време да се радват на собствената си компания, как ще открият себе си?

КАК ДА ВЪРНЕМ ДЕТСТВОТО НА ДЕЦАТА НИ?

Смела заявка, която при мен започна с един своеобразен експеримент - ,,Време без телефон”

Опитах в някои дни от седмицата, предимно вечер, децата да оставят телефоните, като предварително си набелязах да не им измислям дейности и "занимавки". Първоначално дори аз се колебаех дали ще измислят как да прекарат времето, сякаш цялото им съществуване беше обвързано с дигиталните устройства.

В моментите, когато това се случваше, след като си отпочинат от училище и други дейности, постепенно се научиха да идват при нас възрастните след вечеря и да споделят теми, които ги вълнуват – техните страхове, тревоги, мисли, а така ние все повече научвахме за техният свят. Разговорът се случваше естествено, без дежурното - "Какво стана днес в училище?", на което децата сякаш винаги имат готов отговор "Нищо". Това, което ме впечатли обаче е, че когато ние родителите не бяхме съгласни с дадено тяхно решение и желание или не позволявахме нещо, те реагираха спокойно и уверено, не чувстваха критика, сякаш разбираха, че това е част от процеса и най – важното доверяваха ни се. Постепенно започнаха да се доверяват все повече и на собствената си преценка и решения за дадена ситуация, задаваха си въпроси, търсеха решения, не се срамуваха да питат, да не знаят, не се ядосваха, когато не успеят да се справят.

Синът ми, който е в начална училищна възраст, се обърна към четенето, което иска да развие като ново умение. Когато вечер преди лягане му забранявам телефон, той взима книгата или буквара, за да ми почете. Обърна се към дейности и занимания естествени за възрастта – играе с домашния любимец, направи си импровизирана къща на дървото в двора с любимия си братовчед, измайстори шейни от стари дъски, разви още повече уменията си да помага, да е смел, да прилага креативни решения. Аз започнах да го чувам все повече, дори си записвах някои мъдрости, които ми споделяше от своят седем годишен опит, като например;

,,Нали лошото и доброто винаги са ръка за ръка, мислиш, че не са приятели, но са приятели.” (Обяснението на сина ми за взаимоотношенията с новите му приятели в клас, с които съвсем очаквано ту се караха, ту се сдобряваха.)

Най-голяма ценност за него е устойчивостта, която откри в себе си, за да се справи с изискванията на реалността и правилата, свързани с новата дейност – ходене на училище и самоподготовка. Справя се с отношенията с връстници, играе, инициира контакти, успява да стои цял час и да слуша внимателно, да изпълнява задачите, поставени от учителя, да спазва правила и да не се разочарова или ядосва, когато не се справя, според неговите представи за това.

Тийнейджърът вкъщи започна да прекарва все повече време навън, да инициира контакти, да се обръща към свои хобита за разтоварване и справяне със стреса – танци, рисуване, разходки.

Както казва тя: ,,Правя хубави неща, когато ми е трудно или се ядосам”.

Признавам, промяната се случи спонтанно и естествено. Моята роля на родител беше да задавам въпроси и да се опитам да разбера преживяванията й и защо толкова много държи на времето пред екрана. Установихме, че е това е най – бързият и лесен начин за разтоварване и забавление, но далеч не и най-ефективният. Без да я насочвам или да й казвам, тя сама се обърна към други дейности за справяне и забавление като творчество и общуване с приятели навън, което й помага да развие своите силни страни и умения - вече е по-уверена, по-умела в общуването и емпатична, по–склонна да разбира и признава грешките си, по–обективна и по-изобретателна в търсенето на нови решения. А това е от изключителна важност, защото устойчивите личности разчитат много на хобитата си, на своите защитни буфери, за справяне в трудни ситуации.

Все още прекарва голяма част от времето си пред дигиталните устройства и особено сега това е неизбежно с онлайн обучението и ситуацията, в която се намираме, но както казва, ,,Ако имам избор, бих излязла навън с приятели”.

А това е друга потребност, това е нова реалност!

Автор: Йоана Кукова, психолог