Блог

По-лесно е да дадем телефона, отколкото да обърнем внимание? (Част 1)

И защо се случва така, че ние съвременните, млади, способни, информирани, знаещи хора - хора на върха на еволюцията и еманацията на това общество, се оказваме неспособни да отглеждаме децата си без помощта и любезното съдействие на тази върховна сила – интернет? Как може да сме така добре развити професионално, социално и така изостанали емоционално, че да изпитваме трудности да отговорим на базовите човешки потребности от контакт и емоционална грижа на нашите деца?

Поразена ли е способността ни да родителстваме?

Аз знам, като и вие, че нищо с едно дете не се случва без знанието и съгласието на родителя и ако детето ни прекарва един работен ден пред дигиталните устройства - ако детето ни живее, общува, споделя, радва се, страхува се, влюбва се, играе в интернет, това не се случва без ние да сме част от този процес. Моята родителска съвест не може да приеме оправданието “такова е поколението”. И имам доказателства, че децата ми и тези няколкостотин в училище могат да играят с часове, да се разхождат, да общуват с връстници и да споделят преживявания и емоции с живи реални хора и знам, че им харесва.

Тогава защо все пак децата ни прекарват времето си в тясна връзка с монитора?

Като родител веднага мога да отговоря и ще бъда съвсем искрена, за да може да се разпознаете и взаимно да намалим чувството за вина и безпомощност. Истината е, че така ми е по-лесно - по този начин по–бързо се справям с умората и стреса и така и аз на свой ред мога ди си гледам фейсбука и да си пия виното, прекарвайки почивката си в безсмислие и уплътнявайки времето на децата си със също толкова ,,смислени“ занимания пред телефона.

Разбира се, че ми е по-лесно телефонът да бави детето ми, вместо да се опитвам да отговоря на въпросите на 7-годишния си син като например: Колко тежи планетата? На колко години е най – старият човек на света? Има ли си пра-пра-пра-пра дядо?... По–лесно е да се оправдая, че дъщеря ми е просто в периода на юношеството и няма потребност да общува с майка си, че сега аз съм persona non grata за нея, че е нормално да се бунтува, да не ме харесва или пък да ме мрази на моменти и тогава е така удобно за мен да отдам поведението й на часовете, прекарани пред телефона.

Имам си и цял арсенал от оправдания защо позволявам това да се случи - изморена съм, домакинствам, градя кариера, работя, уча и докато пиша това осъзнавам че колкото повече аз се развивам, толкова по-малко развити остават децата ми, поне в емоционално отношение. Защото емоционалната интелигентност, а именно способността да разпознаваме емоциите си и тези на другите и да ги изразяваме по подходящ начин, се случва и изгражда единствено и само в процеса на общуване, тоест при реалното взаимодействие между дете и родител.

Имат ли потребност нашите деца да общуват?

Както предполагах за тях, така и за мен, е по – удобно да стоят и живеят пред монитора. Да излезеш навън, да създаваш приятелства, да търпиш разочарования, гняв изисква усилия и ресурси, за които не знам дали сме ги подготвили в стремежа си да ги обгрижим и предпазим и да правим всичко вместо тях. Често фокусът на съвременния родител е да бъде супер родител – представяйки си тази роля като роля на приятел, източник на безкрайни удоволствия и забавления и удовлетворение на всички желания на детето и най-важното - защитна бариера за всички негативи, случващи се около детето. По - добре аз да съм спокоен и моята тревожност да е в норма отколкото да бъда търпелив детето ми да трупа опит и да пораства, като му дам да свърши нещо с ръце или го оставя само да се справи и да намери решение на някой проблем. Но само по този начин - когато детето излезе от зоната си на комфорт и се опита да живее в реалния свят, ще изпита любов, омраза, гняв, радост и ще се убеди, че може да се справя с тези свои чувства и да общува успешно.

Както казваше един мой професор: ,, Децата обожават да ги е страх.”

Искаме или не децата ни изпитват потребност да преживеят всеки един етап на детството и да се справят с него, за да станат възрастни, минавайки през детските страхове, през несигурността и колебанията на юношеството – разбира се с помощта и подкрепата на възрастните, но не непременно с нашата свръхзагриженост и протективност. Психичният свят на детето винаги ще търси път да се реализира и да се свърже с другите и е наша грижа и отговорност да предоставим пространство за това, а не да неглижираме тази базова потребност, защото интернет не е нито толкова подходящо, нито толкова безопасно място за порастване.

Автор: Йоана Кукова, психолог