Депресия | Тревожност | Хроничен стрес | Бърнаут | Загуба | Взаимоотношения | Родителстване

Блог

По-лесно е да дадем телефона, отколкото да обърнем внимание? (Част 2)

А сега накъде? И търся своите отговори и решения…

Прибрах се при моите родни деца, които на свой ред така съвестно и доброволно се бяха отглеждали цял ден от модерната си баба – телефона. С малко по –ясна мисъл и смелост реших да взема телефона на дъщеря ми за 1 час, за да тествам реалността, като й обясних, че това е в името на науката и в помощ на родителите. Мислено си маркирах очакванията относно последствията от решението ми:

-ще се бунтува, - ще се сърди, - няма да ми говори, - ще направи някоя глупост, - ще си го изкара на брат си.

Но си казах: “Ще го понеса - ще понеса гнева, тъгата и всичките други емоции и ще понеса това да не съм идеалната позволяваща майка. Кураж, само кураж ми трябва!

Последва няколко минутно цупене и отказ да даде устройството, но не беше трудно да попадне в ръце ми. Влязох в къщата, за да си върша мои неща, а от двора не се чуваше нищо друго, освен тишина. След около 30 минути се показах плахо и какво да видя – милите ми дечица взели, че се хванали на работа - от скука или за да им върна устройствата, не знам, но измили навеса. Аз, обаче, мълча и не се предавам. След още 30 минути погледнах пак и ги видях как прекопават малка градинка и засаждат цветя. Учудващо за мен не чувах викове един към друг или упреци, защото като брат и сестра, отношенията им наподобяват по-скоро тези между куче и котка, а напротив, видях децата си да се смеят заедно, да си партнират. Предложих и аз да им помогна, да направим нещо заедно. Всички се включихме в направата на малка градинка, а синът ми учуден споделяше:

"То не било толкова лошо без телефон“, а след това до късно вечерта сам инициираше и предлагаше неща, с които да помогне, като не спираше да се хвали видимо доволен от себе си, че се е справил и може толкова неща сам. Как иначе да открие, че има такива умения и способности, освен като го оставя сам да се справя с реалността. Както казва дъщеря ми:

"Когато ми вземеш телефона – започва живота.“

Вероятно в това е решението – разумни граници, тестване на очакванията и живот в реалността. Защото системните оплаквания от страна на нашите деца като “Скучно ми е!” биха се чули по друг начин от нас родителите, ако се откажем от идеята, че най – доброто за тях се състои в това само да се забавляват или да са винаги доволни и щастливи. Животът не е това, не е цирк или увеселителен парк, ние и нашите деца не бива да бъдем клоуните или маймуните в него. В живота има и правила, и труд, и творчество, и разочарование, и несправяне, и учене, и разруха и сътворение…

За себе си разбрах, че не мога да отговоря на всички въпроси на децата ми, но и не съм тази, от която трябва да се очаква да знае всичко, да може всичко, да се справи с всичко. Защото това от друга страна поставя доста непостижима граница в моите очаквания за даване и получаване.

Истината е, че в процеса на израстването децата сами могат да се справят, и то с немалко неща, ако им се предостави пространство за това от нас възрастните. Например, не е нужно за всяка дреболия да ги успокояваме, когато се гневят или инатят. Нека се научат сами да се справят с тези емоции, да ги изживеят, да ги почувстват и да намерят свои начини за отреагиране. Скоро, отново в състояние на здрав разум, наблюдавах сина си, който се разгневи по наистина незначителен повод. Обичайната ми реакция като отговорен и ангажиран родител е разговор с него в опити да го успокоя и да му обясня какво се случва, което признавам няма особен ефект. Този път прецених, че ситуацията изисква той сам да се справи и се отдръпнах. Първите няколко минути започна да хвърля малки бучки пръст в двора, а след още няколко превърна това в забавна игра и забрави за случилото се.

Опитните терапевти сигурно точно това имат предвид, казвайки че на децата не им трябва идеална майка, а достатъчно добра майка – да си там, когато е нужно, да реагираш адекватно на ситуацията, да се интересуваш и да участваш, но да даваш и пространство за ново общуване и развитие.


Автор: Йоана Кукова, психолог