Блог

Тревожността, за която не говорим

Живеещи сами или с родителите си, без приятели, бягащи от повишения в работата - това са хората със социална тревожност. В световен план 3.6% или 264 милиона души живеят със симптомите на тревожност. В Европа 14% процента от населението е диагностицирано с тревожно разстройство. За България се отчитат 11%, но тези числа са от проучвания преди пандемията. Във всеки случай, където и да е по света, тревожността засяга два пъти повече жените, отколкото мъжете.

Как се формира социалната тревожност?

Всяко дете се ражда със свой темперамент и чувствителност към света. Когато сензитивният праг е нисък, преживяванията от средата лесно могат да го надхвърлят и тогава детето се затваря в себе си с цел да се защити. Едновременно с това от съществено значение е поведението на родителите и тяхната реакция на проявите на срамежливост. Доказано е, че когато родителите окуражават детето си да се включва в игри с приятели и да общува повече, в рамките на няколко години особеностите на темперамента могат да се преодолеят и дори детето да бъде по-скоро интроверт, да не развие симптоми на социална тревожност. В другия случай, когато родителите оставят негативните емоции на детето да определят и ограничават социалния му живот, тези първоначални предпоставки не само, че не се преодоляват, напротив, могат и да се задълбочат.

В някои от случаите, в дъното на формирането на социалната тревожност стои травматично преживяване от детството, което е било трудно, дори невъзможно да се превъзмогне. Когато подкрепата е недостатъчна, ние се обръщаме към себе си, за да оцелеем, но се изисква определена степен на зрялост, за да не се превърне този механизъм за справяне в саморазрушителен.

Много често, обаче, травма няма - има ежедневие. Ежедневие на постоянен страх от болести, на страх от новото, на страх от хората, от непознати. Често домашната среда е наситена с насилие, ако не физическо - със сигурност психическо. Високи, недостижими изисквания, безкрайна критика - не на нещата, които прави, а на самото дете, на човека, рушащи самооценката и вярата в самия себе си. В тези семейства родителят не само, че не партнира на детето в неговото израстване, а го натоварва със своите непреодолени, дълбоки, изключително силни страхове. Въвлича го в ролята на родител, когато отсъства адекватна подкрепа от близките или когато финансовите възможности са ограничени.

Как изглежда социалното тревожно разстройство?

Социално тревожните хора се стремят да общуват, колкото могат по-малко, тъй като се страхуват от оценките на другите и непрестанно приписват негативни мнения за тях самите на хората, с които разговарят. Не умеят да се отстояват, особено пред авторитети. Те също така усещат силно неудобство от физическите признаци на притеснението като изпотяване, изчервяване, треперене, когато разговарят или когато извършват най-обикновени действия и могат да бъдат видяни. Например, избягват да се хранят навън, да общуват с непознати или с хора, които харесват. Неотменно вярват, че тези телесни прояви издават изцяло вътрешното им състояние. Избягват каквито и да е възможности за контакт като срещи, събирания, конференции с цел да се защитят от критика и да не разкрият огромното напрежение, което изпитват, когато се налага да се изявят.

Негативните емоции на страх, тревога и ужас са придружени от солидно количество мисли, които атакуват дори малкото останала увереност. Мисли като: “Може би звуча глупаво”; “Иска ми се да можех просто да бъда себе си”; “Неадекватен съм”... И тогава идва поведението - избягване. Но не избягване на конфронтация, когато още сме под силна емоция, не бягане от реалността във фантазията или творчеството, а трайно оттегляне от света, от емоциите, които изживяваме с другите хора, от социалните роли на колега, ръководител, приятел, родител, съпруга, от пълнотата на живота.

Какво се случва по-нататък?

Хората, които страдат от социална тревожност рядко търсят професионална помощ. И в тези случаи, често се отказват дори ако имат напредък, защото това се превръща в нов източник на несигурност и тревожност. Обикновено когато успеят да направят значими промени, се нуждаят от поддържаща терапия, за да овладяват новите източници на стрес в живота си.

Изключително трудно е сами да преодолеят това състояние, тъй като не си позволяват нови преживявания, които да разубедят строгите им схващания и крайни предположения. Някои намират спасение в хумора, но не всички успяват да развият тази стратегия за комуникация с другите.

И въпреки че вече има изследвания, които доказват, че едно от ограниченията на пандемията - носенето на маски - има благоприятен ефект върху хората със социална тревожност и намалява тяхното напрежение при общуване, тъй като им носи защитеност и скрива белезите на притеснение, дава им усещане за анонимност и равнопоставеност с останалите хора, проблемът е само отложен, но не и решен.

Автор: София Димитрова, клиничен психолог